Как чантата тип торба побра новото ми АЗ

„Понякога най-важните неща, които носим със себе си, не се побират в клъч.“

Няколко седмици след онази среща, която ми показа защо не трябва да се извинявам за стила си, и след онази чанта, която ме накара да вляза в офиса с походката на жена, готова за борд на директорите, реших да си поема въздух.

Преведено от „езика на жената в големия град“ това означава: работа на свободна практика.

Да, това е онова сладко изкушение, където ставаш шеф сама на себе си… и на тревожността си.

Сбогом на бюрото. Здравей, кафене с нестабилен интернет.

И в този нов живот, в който офисът е винаги в движение и денят започва с лаптоп и надежда, се появи тя – моята голяма, практична, не особено елегантна… но безкрайно вярна чанта тип торба.

Първият ден с нея беше нещо като първа среща.

Смес от вълнение и несигурност.  Ще побере ли всичко, от което имам нужда? Ще ми издържи ли темпото? Ще ми се скъса ли дръжката, под тежестта на съдържанието ѝ, точно когато бързам към среща?

Оказа се, че тази чанта може да носи много.

Вътре бяха: лаптоп, зарядно, книга, бутилка с вода, слънчеви очила, два вида надежда (едната наивна, другата цинична), кутия с храна, визитки, мокри кърпички, разочарование от последния клиент… и червилото, което си слагам само когато искам да изглеждам, че знам какво правя.

Седях в едно кафене, с нея до крака ми, когато един мъж ме попита:

– Извинете, не се ли затрупвате с твърде много неща?

Погледнах го. Усмихнах се.
– Зависи какво наричате „твърде много“. Това е просто моят свят. В чанта.

Чантата тип торба не е за излизане вечер. Не е за коктейли. Не е за срещи. Не е за снимки в огледалото.

Тя е за реалните дни. За плановете. За несигурностите. За независимостта.

И, честно казано – тя е първата чанта, в която се почувствах напълно себе си.

„Свободата не е безтегловност. Тя си тежи. И си тежи добре, когато я носиш в чанта, която не се разпада под натиска ѝ.“