„В живота на всяка жена има два типа мъже – онези, които ѝ подаряват чанти, и онези, заради които тя си купува сама.“
След срещата с „него“ и недооценената ми черна чанта, се прибрах вкъщи с главата високо вдигната и едно обещание към себе си: никога повече да не се извинявам за стила си.
Два дни по-късно, в обедната почивка, аз и Visa-та ми направихме нещо дръзко: купихме си чанта, за която “миналата аз” дори не си бях мечтала.
Беше не просто чанта.
Беше манифест.
Бежова, изчистена, с дръжки, които казваха „пази се, свят, идвам с органайзер“.
Нея вечер, докато я подреждах с хирургическа точност – ключове, балсам, визитки, червило в нюанс „Аз съм тук, за да говоря, не да мълча“ – се запитах: може ли една чанта да промени живота ти? Или поне начина, по който влизаш в заседателната зала?
В следващите дни се случи нещо странно. Не, не получих повишение. Не и все още.
Но колежката ми Ани (с която сме във вечна студена война за на чия презентацията ще бъде избрана за пред клиентите) изведнъж стана… внимателна. Започна да пита за мнението ми. А шефът – онзи, който винаги ме прекъсва на третата дума – изведнъж ме остави да довърша цяла идея. Дори кимна. ДВА ПЪТИ.
А чантата?
Тя седеше до мен на масата в конферентната зала като тих, кожен съюзник. Не се обаждаше, не блестеше, не демонстрираше. Но беше там – с ръбовете си, с уверената си форма и с онова безмълвно излъчване:
„Тази жена знае какво прави.“
И знаеш ли какво? Тогава разбрах. Повишението не идва, когато някой ти го поднесе.
То идва, когато ти вече си се готова за него – вътрешно.
„В крайна сметка, чантата не ми даде титла. Даде ми нещо по-рядко – усещане за контрол. А в този град, усещането за контрол е новото повишение.“
А защо не разгледаш нашите нови модели тук:
